Преди няколко дни се разрових из спомените ми, из кутиите със всякакви бележки, хартийки, играчки от шоколадови яйца, из разни стари дискове с текстове, из тетрадки и тефтери и осъзнах колко много съм се променила и как нещата и хората около мен също са се променили много. Един от текстовете, които намерих е на най-добрия ми приятел. Мислех, че съм го загубила в интерес на истината и въпреки че знам, че той го пази, ми беше криво. Оказа се, че още си го имам. Спомням си, че текстът спечели някаква училищна награда, но не затова ми е любим и скъп, а защото е посветен и писан за мен. Тогава, когато положението и между нас беше доста по-различно, а и ние самите бяхме различни. Бяхме малки. Не, че сега сме особено големи, но все пак. Текстът е следния:

На В.

 
           Стоя леко превит на две в един от празните коридори на моето съзнание. Стоманено-сивият блясък на стените поглъща всеки мой трепет и чувство.

Изолиран.

Тишината нежно нашепва мисли в ушите ми. Сядам и усещам хапещия студ на метала. Болката в сърцето ми се усилва. “Защо пак си сам?”, “Защо се чувстваш самотен?”, пита Тишината с иронична безплътна усмивка.

Не съм сам! Имам приятели!- Имам…имам…

Пронизителен звук. Стените избледняват. Ужасяваща гледка - безброй лица ме гледат. Смях. Писъци. Ставам и тръгвам към тях ядосано. След миг се блъскам в стената и тупвам на пода. Лежа известно време. В глухия коридор се появи врата. Отвори се. И ето тя се запъти към мен! Сега все още безчувствена сянка, но аз знаех… Тук е, за мен! Тук е за да ме обгърне с леда си! Не, не смъртта е дошла за мен. Още е рано. Не съм страдал достатъчно. Не съм я заслужил. Депресията крачи ефирно към мене. Глухи стъпки, които само аз чувам в този момент от време и пространство, някъде дълбоко в главата ми.

Идва! Сяда! Сливаме се! Крещя! Пищя като дете! Превивам се на две и падам на земята с парещи сълзи в очите. Усещам я във вените си! Изгаря пръстите ми. Кънти в празните зали на съзнанието ми. Помита всяка хубава мисъл, която застане на пътя й.

Отварям очите си и металният блясък на коридора, в който съм заключен, се забива в зениците ми. Ослепявам от празнотата! Никой и Нищо! Чувам само как кръвта се стича по стените на вените ми и се бори да изтласка Депресията от сърцето ми. Без успех. Виждам как хубавите спомени си отиват от мен. Излизат от тялото ми, тръгват и минават безплътно през стената.

Детски смях се изтръгва от дъното на душата ми и полита безгрижно към тавана. Не мога да спра помитащата Депресия. Имам усещането, че някакъв сто-тонен стоманен ботуш мачка радостта в мен. И аз усещам всичката тази изпепеляваща адска болка в съзнанието си. А там най боли. Няма лек за мен. Лежейки, с кървави сълзи в очите, дишам - издишам. Сведен съм до простото си съществуване! Празен поглед. Депресията доволно потрива ръце. Свършила си е работата…

Не искам повече! Не! Никога! Спирам да дишам.Задържам въздуха в дробовете си. Болка няма. Избавление! Синьо сияние, което се преръща в златна светлина. Красива е смъртта, когато е желана! Умирам. Понасям се! Събуждам се! Осъзнавам, че съм загубил още една битка в борбата на съзнанието ми да запази цялостта си. Войната не е свършила…

* * *

    Това е. Доста депресиращ текст. Доста депресирана бях аз самата тогава. Предполагам, че всеки преминава през такъв период....Период, през който не искаш да правиш нищо, не искаш да мислиш, не искаш да срещаш никого, постоянно се караш с всички, или поне с родителите си, обхванала те е апатия към всичко около теб....Предполагам и, че този период се нарича тинейджърски години.

    Намерих си и неща, които съм писала аз. И честно казано не мога да повярвам каква съм била тогава. Каква съм била и миналата година всъщност, защото моята депресия продължи доста години, обикновено есен-зима, но наистина много години....Страшно е чак. Тази година не съм така, тази година си наложих да съм щастлива, реших, че няма смисъл от депресии, но разликата от всеки друг път, в който си казвам това е, че тази година за първи път повярвах в думите. Принципно положението, в което се намирам не се е изменило много през последните години и в момента можех да съм в поредната дупка. Обаче не съм. Знам, че ще дойде моят миг, че тази година е МОЯТА година, че има за какво да живея, нищо, че още не съм разбрала какво е то и че ще бъда истински щастлива един ден. Просто трябва да почакам.

    Сега ми става смешно като си помисля каква бях преди. Едно малко, свито момиче, което е винаги тъжно, усмивката й рядко се вижда на устните й. Пише тъжни, депресиращи стихотворения и текстове, слуша депресантска музика и въобще си е сложила черните очила и никога не ги сваля. Чета какво съм писала тогава и ми е смешно, че тогава съм се раздирала вътрешно заради някакви неща, а сега дори не мога да си спомня какво се е било случило. Чета за хора, които съм харесвала и с които съм искала да бъда, а сега с някои от тези хора се виждаме рядко, с други по-често, но въпреки това не смятам за приятели и си мисля какво се е случило? Как сме се променили толкова? Как съм забравила, че преди давах мило и драго да съм с тях, а сега не искам да ги виждам, защото нямаме какво да се кажем....

    Човек се променя определено.... И всички неща, за които е умирал един ден, на другия дори не си ги спомня и се смее на наивността им. Предполагам, че един ден ще се смея и на думите, които пиша в момента.

    Все още съм едно малко, свито момиче, но съм щастлива. Усмихвам се, още пиша разни неща, но вече не толкова депресиращи, още слушам по малко депресантска музика, но вече има и друга. И съм щастлива, защото съм тук и те са тук, и другите са тук, и толкова много хора са тук. Хора, които са били тогава, са останали и днес. Може би това е, което остава от онези дни - хората. Lupe е тук, много различен и много еднакъв, Паюнче е тук, много различна и много еднаква, unbearable, playlife, Слончев и толкова много други. Тук са. И те ме правят щастлива. И им благодаря, че са тук. Няма да прочетат това, но аз ще им го кажа и без това.

    Отнесох се, от къде тръгнах, та къде стигнах.... Мисълта ми беше.... и мисълта си изгубих. По дяволите. Но мисля, че поне малко намерих едно нещо - себе си. И дори да съм открила малка част, засега стига.

    Никакъв край не стана...мислите ми се разпръснаха на 100000 места.... карай, ще довърша темата друг път, когато си събера главата. Сега трябва да излизам с Колегата. И заради нея съм щастлива. Благодаря и на нея. Наистина....