Малка стая със светло сини тапети. Сини пердета и светли кафеви шкафове. Три лампи. Мекият килим, на който преди построявах цял град. Диванът, на който е спал кой ли не. Раклата, в която все още мога да се навирам и крия. И заедно с брат ми да плаша майка ми. Механичната ми любима маймуна, която не помня да е работила някога. Книгите, папките и листите. Кутията с разни мои тайни, листчета, играчки от шоколадови яйца, картички и още, и още, и още. Нови прозорци. "Нещо ново, нещо старо, нещо синьо..."

Вкъщи съм. Нали? Да. В моята стая. В нашата стая - на мен и брат ми. Който ще видя след два дена. Моят дом. С най-прекрасния и опияняващ аромат. С топлината, усмивките, сълзите и обичта. Винаги е имало обич тук. Дори в моментите на силен бяс, яд, кавги, крещене и непонасяне един на друг. Обич. Безкрайна, безпрекусловна, истинска и чиста.

Вкъщи съм. При майка ми, на която звездички й заблестяват в очите щом види мен и брат ми. Която се усмихва постоянно и ни се радва, върти се около нас и се чуди как да ни угоди, готви ни каквото обичаме и ни прегръща. С най-топлата прегръдка. При баща ми, който усещам как се успокоява, когато сме тук, как светът му става мъничко по-хубав, как забравя поне за миг за проблемите си. И се смее. Смее с неговия силен, бурен смях, който преминава в кашлица в един момент. Обичам ви. Знаете го, нали?!

Вкъщи съм. При семейството си. И въпреки всичко, единственото, за което мисля е как ти си само на трийсет километра от мен и копнея да чуя гласа ти и да хвана ръката ти. А не мога дори да ти се обадя сега. Заради... заради. Виждам блока ти от прозореца си, спомням си колко пъти сме вървяли двамата ръка за ръка точно зад моя блок, когато си ме изпращал, спомням си толкова много неща. Звездите, небето и една градина. Нашата градина. И знам, че това лято няма да изживея тези спомени с теб. И боли, знаеш ли. Боли. Защото ми липсват, ужасно ми липсват. ТИ ми липсваш.

Как искам да те чуя....

"Will you give me your loss and your sorrow?"