Постинг
04.08.2007 00:47 -
Среднощници...
За трета поредна вечер пиша по нещо и след това го трия. Пръстите се борят с буквичките. Застават върху някои от тях и тъкмо ще ги натиснат и спират. И се плъзгат по други. Пишат и спират. Пишат и спират. И накрая един бутон - Backspace. Ще изтрия. Всичко.
Искам да пиша за много неща. Как ме вбеси вчера брат ми, как за пореден път доказа, че що се отнася до вкъщи е ужасно безотговорен и трябва да му ходя по петите като някой пъдарин. И как днес се почувства виновен и довтаса вкъщи преди зъболекаря, за да не му се сърдя три дена както възнамерявах.
Как ми липсваш ти. По дяволите, как ми липсваш ти... Седя, седя, та изведнъж се сетя за някоя наша глупост и започвам да се заливам от смях. Как искам вече да си те гушна, душичке моя. И колко много си почерняла наистина, а аз съм бяла, бяла. И, мамка му, ЛИПСВАШ МИ!
Как ми липсва Lupe. И как всяка вечер искам да му се обадя, а не мога. Не може. Не трябва. А помня миналата година как му звънях в един през нощта, защото в София имаше ужасяваща буря, а аз бях сама в квартирата и цялата треперех. А той ми се смееше и се смееше с мен. И за мен. И беше ужасно мило и истинско.
Как ми липсва unbearable. И колко много искам да го видя. И колко съм му ядосана. И как не искам пак аз да му се обаждам, защото не е честно, но знам, че пак ще се поддам. Защото ми е прекалено мъчно. Прекалено. Самотно е, знаеш ли, душичке... Много ми е самотно тук.
Как ми липсва Колегата. Липсваш ми, Колега, ей... Утре щяхме да се виждаме в Стара Загора хахаха... Видяхме се. Т.е. ще се видим, а... Супер сме. Знаеш ли как ми липсва смеха ти и разговорите с теб. Не е истина. Утре ще ти се обадя. Promise.
Как ми е мъчно за баща ми, който е побелял, побелял. Днес като го остригах с машинката и направо ми се доплака. Толкова много бяла коса има вече. А още е млад, млад е... Тази година се разсипа.... Тази градина го разсипа. Хайде да потръгне малко по-леко там вече, моля... Който и да има там, моля, нека е по-леко. Защото го усещам как в на края на силите си.
Как ми е мъчно за майка ми. Която никога не съм виждала толкова уморена. Без сили. С изтощени, болящи ръце, а толкова обичам тези ръце. Меки, малки ръце, с вечно чупещи се нокти. Смали се. Как искам да живне, да има пак силички, да имам време да се видя с нея, да си поговорим, да се сгуша в нея. А не да се виждаме за по два часа вечер...
По дяволите. Няма... няма... няма да си позволя. Няма....
Now there"s a look in your eyes, like black holes in the sky
Искам да пиша за много неща. Как ме вбеси вчера брат ми, как за пореден път доказа, че що се отнася до вкъщи е ужасно безотговорен и трябва да му ходя по петите като някой пъдарин. И как днес се почувства виновен и довтаса вкъщи преди зъболекаря, за да не му се сърдя три дена както възнамерявах.
Как ми липсваш ти. По дяволите, как ми липсваш ти... Седя, седя, та изведнъж се сетя за някоя наша глупост и започвам да се заливам от смях. Как искам вече да си те гушна, душичке моя. И колко много си почерняла наистина, а аз съм бяла, бяла. И, мамка му, ЛИПСВАШ МИ!
Как ми липсва Lupe. И как всяка вечер искам да му се обадя, а не мога. Не може. Не трябва. А помня миналата година как му звънях в един през нощта, защото в София имаше ужасяваща буря, а аз бях сама в квартирата и цялата треперех. А той ми се смееше и се смееше с мен. И за мен. И беше ужасно мило и истинско.
Как ми липсва unbearable. И колко много искам да го видя. И колко съм му ядосана. И как не искам пак аз да му се обаждам, защото не е честно, но знам, че пак ще се поддам. Защото ми е прекалено мъчно. Прекалено. Самотно е, знаеш ли, душичке... Много ми е самотно тук.
Как ми липсва Колегата. Липсваш ми, Колега, ей... Утре щяхме да се виждаме в Стара Загора хахаха... Видяхме се. Т.е. ще се видим, а... Супер сме. Знаеш ли как ми липсва смеха ти и разговорите с теб. Не е истина. Утре ще ти се обадя. Promise.
Как ми е мъчно за баща ми, който е побелял, побелял. Днес като го остригах с машинката и направо ми се доплака. Толкова много бяла коса има вече. А още е млад, млад е... Тази година се разсипа.... Тази градина го разсипа. Хайде да потръгне малко по-леко там вече, моля... Който и да има там, моля, нека е по-леко. Защото го усещам как в на края на силите си.
Как ми е мъчно за майка ми. Която никога не съм виждала толкова уморена. Без сили. С изтощени, болящи ръце, а толкова обичам тези ръце. Меки, малки ръце, с вечно чупещи се нокти. Смали се. Как искам да живне, да има пак силички, да имам време да се видя с нея, да си поговорим, да се сгуша в нея. А не да се виждаме за по два часа вечер...
По дяволите. Няма... няма... няма да си позволя. Няма....
Now there"s a look in your eyes, like black holes in the sky
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 2669
Блогрол
1. EndlessRiver
2. На Паюнче
3. "Онази"...на Lupe
4. Unbearable breakthru
5. echoes
6. Колега
7. Гушшш
8. Принцесата
9. Archangel
10. Феичка
2. На Паюнче
3. "Онази"...на Lupe
4. Unbearable breakthru
5. echoes
6. Колега
7. Гушшш
8. Принцесата
9. Archangel
10. Феичка