Седя си и се чудя какво ми става. Депресийка. Ама ще се оправя. Хъх. Взех, че си пуснах някакви клипчета на...Kanye West и Timbaland. What the fuck?! Къде ми отиде вкуса?! Аз НЕ слушам такава смешна музика. Ама какво да правиш, забелязала съм, че като се сдухам и започвам да си пускам глупости. Остава да си пусна и Джъстииииииийн. Ненов как го казваше само това, не е истина. Какво ли прави тоя човек и той в тая пуста Америка... Помня как двамата с Lupe ме измъчваха с тая гадна музика, и то на МОЯ рожден ден. Преди две години. Отдавна ли беше? Не беше ли? Вече не знам. Не мога да разбера времето, не мога да разбера колко е "много" и колко е "малко". Четири-пет месеца ми се струваха много. Сега обаче, пред перспективата за една година + 4-5 месеца, ми се струват смешно малко. Защото една година си е... много. Lupe казва, че е нищо. Нищо ли е? Когато си на хиляди километра от който и да е твой близък? Не е нищо. Много е. Shit.

          Чудя се защо не си лягам... Утре ще ставам рано. И по-добре да не казвам какво ще правя, защото всички ще ми се изсмеете. Ама няма начин. И ме е яд. Че няма да съм вкъщи, за да наготвя на батко една хубава вечеря за рождения му ден. Нищо, че той е днес. Упс, грешка, вече е вчера. А той не беше тук. Беше на Веселие. С приятелите. С приятелката си. Но не и със сестра си и родителите си. Nice. От части го разбирам, от части... не. Ама си знам, че е такъв и... е темерут, и идиот понякога, и гадняр, и лош, и дразнител, и незнайно защо обича да се оригва с всичка сила точно до ухото ми. През 2 минути и половина. Ама пък е и добричък, и мил... понякога... и умен, много умен, и смешен... и е още дете, нищо, че е на 29 години и е докторант. То не пречи, нали. И толкова много си го обичам въпреки всичко. Въпреки, че понякога ме дразни безумно много и ми иде да му откъсна главата. Обичам го.

          Уф, по дяволите, писна ми да живея в тази кутийка наречена апартамент. Четири човека в две стаи и кухня - е как да стане тая работа?! Един иска да играе табла на компютъра, вторият иска да гледа телевизия или да слуша музика, третият е заел кухнята с разни домашни задължения и четвъртият какво? На терасата. Или пък в банята, така ли? Да, бе, да. Това си е чисто издевателство. Човек посмъртно не може да остане сам със себе си за малко. Бах ти. А пък не дай си Боже да ни дойдат гости за няколко дни. Е тогава вече умирам. Както преди седмица, когато вуйчо ми и единият ми братовчед ни бяха на гости. Цялото семейство наблъскано в една стая, топло, задушно, а пък баща ми като започне да хърка, не е истина. Последната вечер щях да се разрева вече. Спи ми, две не виждам, а баща ми не спира и не спира - бутах го, щипах го, удрях го, какво ли не го правих, обаче познай... Най-накрая майка ми така го срита, че спря...  за около 7 минути.

          Глупости. Просто ми писна, мамка му. Това лято не трябваше да бъде такова. След една година адски труд, учене, четене, писане на курсови, изпити и не знам си още какво, това лято трябваше да релаксирам яко, да си излизам, да си пийна хубаво, да има нощни къпания, да ходя на плажец (ъъъъ не много вероятно ама все пак), пък то какво стана? Нъцки. Всички на работа и аз си стоя вкъщи, посрещам гости, готвя, чистя, пера, че и опъвам огради на всичкото отгоре. Да го ... и тъпото лято. Пфууууууууу.....