Нов постинг. Забравила съм последния път, в който натиснах този бутон. Всъщност дори не знам защо го натиснах сега. Защо изобщо настинах първо бутона Вход. Не знам. Няма значение.

          Предупреждавам. Постингът е твърде вероятно да бъде напълно безсмислен. Защото и аз не знам за какво ще пиша. Просто оставям пръстите ми да се движат по клавишите, а пък каквото стане. И без това е твърде вероятно утре да изтрия всичко, което сега напиша.

          Преди 3 дена, всъщност по тукашно време вече 4 дена, станаха 4 месеца откакто съм тук. В ******. Веднъж-два пъти писах за тук, за това, което е и това, което не е. Но изтрих всичко. Всичко. Защо? Защото това, което харесвам на този блог е анонимността. Никой не ме познава. Тоест има хора, които ме познават, особено едно човеченце, обаче не знаят нищо за хората, местата и събитията, които описвам, чувствам, искам... Цяла година водих този блог и нито веднъж някой не каза "Ей, аз знам за какво точно пишеш и за кой точно пишеш". Дойдох в ******, написах три постинга и такъв човек се появи. Анонимността ми беше отнета по най-безумен начин. Някой знаеше. За всичко. А аз не исках това. И изтрих. Всичко. Съжалявам, че трябваше да ги изтрия и в същото време се радвам, че го направих. Беше правилното решение.

          Четири месеца. Пфъф. Остават ми още... минимум пет. So nice. Преди точно седмица се върнах от десетдневна екскурзия прекарана в Сирия. Където си спомних какво е живот. Спомних си какво е да срещаш нормални хора, да говориш, да се забавляваш, да пиеш. Да излизаш след 21:30 (вечерен час в общежитието ми, след който не мога да излизам). И просто да се разхождаш. Да вървиш по улиците без да спираш, никой да не те поглежда, никой да не те закача. Просто да вървиш докато усетиш, че краката ти треперят и ако направиш още една крачка, ще се строполиш на земята. Обожавам това усещане. Наистина. Десет дена, през които се чувствах жива и които ме заредиха със страхотна енергия, за да продължа живота си тук.

          Не искам да звучи като оплакване. Или да предизвиквам съжаление. Каквото съм избрала, сама съм си го избрала. И ако не ми харесва, никой не ме спира, вземам си самолетчето и си се прибирам в България. Обаче аз ще остана. Ще остана, ще си изживея времето тук, ще се забавлявам доколкото мога, ще си гледам момчето, ще излизам с приятелките си, ще уча и ще говоря. Трябва да започна да говоря най-накрая тоя арабски без да се притеснявам, че ще сгреша. Ще остана. Дори и само на инат. Аз съм ГОЛЯМ инат. Но не е само на инат. Просто знам, че всичко се случва поради някаква причина, във всичко има смисъл. Убедена съм. Има защо да съм тук. Сигурна съм 100%. Най-малко, защото срещнах него. А след него определено ще знам какво искам и какво не. Да.

          Замръзвам. Ръцете ми са вкочанени. В стаята е ужасно студено. Не, тук не е 40 градуса. Около 8 е. А в компютърната зала няма НИКАКВО отопление и мисля, че също е около 8. Плюс-минус 10. Освен топлината от компютрите няма нищо друго тук. Треперя. Буквално. И не ми се качва в стаята, пише ми се още. Просто ей така. Глупости. Каквото ми падне. Но ноктите ми вече започват да посиняват. Което доколкото си спомням не беше добър знак, а?

           Преди имаше едно уникално тъпо изречение. Ще завърша с него за днес.

          Отивам да тръгвам, като се върна пак ще дойда.

Аз пък се радвам, че среднощно попаднах при теб. Важен е не студът навън, а да няма студ в душичката, нали?

Така е, Лимонче. Абсолютно си права. А вътре е топличко... изгарящо :)))
Това място много ми липсва btw... Твърде рядко вече влизам да ви чета за съжаление... И някои хора много ми залипсвахте...
Целувки,Лимонче... много...

Слънчо... усмихни се :)) Знам колко си хубава като се усмихнеш... :) И Лимончето е безумно права...
А аз искам.. тези 5 месеца или колкото и да са да минат по-бързо, че скоро да те видя :) И ще говориш арабския свободно, просто се отпусни... :))
Целувки, гушшшш :)))))
Мис ю

Миличка моя луничка, аз съм добре.... дори напоследък съм много много добре, всъщност не си спомням от кога не съм била толкова щастлива... и ми е леко.... наистина...
Ще ти пиша тези дни, знам, че не съм писала отдавна, но тези седмици.....дори не знам как минават....твърде бързо летят, твърде бързо.....
Липсваш ми много....целувам те, пази се :)))

с лемънката, пълна кукувица е ;ю0

ПОГЛЕДНЕТЕ ОТНОВО КЪДЕ СТЕ И ТОГАВА НИ ЗАНИМАВАЙТЕ СЪС СТРЕСОВИТЕ СИ СЪСТОЯНИЯ