Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.02.2007 14:32 - Живото сърце (малко дългичко стана....)
Автор: bleed Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3810 Коментари: 12 Гласове:
0



            Всичко се случи толкова бързо. Дори не усети кога минаха три месеца. Спомняше се всеки един момент от онази вечер – телефонното обаждане, припрения мъжки глас, който й говореше нещо, усещането за нова надежда, колата, препускаща по улиците, болницата, а после операционната. Когато се събуди, първото нещо, което видя бе усмивката на годеника си и разбра – вече всичко беше наред. Щеше да оздравее. Чувстваше го във всяка една капка кръв, във всяка една своя клетка, в цялото си същество. В сърцето си. Щеше да живее.

А след това три месеца в онази стая – съвсем сама. Само семейството и годеникът й я посещаваха всеки ден. От време на време идваха нейни приятелки, колежки, роднини... Но той така и не дойде. Човекът, който обичаше толкова много, с който беше израснала, с който се виждаха всеки един ден, с който бяха споделяли и радост, и тъга, не дойде нито веднъж да я види как е, да й се усмихне, да я докосне така, както само той можеше. На няколко пъти тя попита майка си къде е той, защо не идва, да не би нещо да се е случило с него, но тя само отвръщаше поглед и казваше, че всичко е наред, много е зает, праща й поздрави. Но тя усещаше, че има нещо друго. В гласа на майка й усещаше някаква тъга, някаква мъка и безпомощност, безпокойство от нещо, но така и не разбра какво е. Другите също не споменаваха нищо за него, а сменяха темата сякаш не бяха чули въпроса й.

Дали не беше заминал за някъде? Винаги бе искал да избяга от тук. Искаше да отиде в Нова Зеландия, смяташе, че там е изгубения рай, че там човек се връща към корените си и че може да бъде такъв, какъвто е. Може би най-накрая бе решил да замине. Но без да се сбогува с нея? Не, не, невъзможно. Колкото и да е бързал, никога нямаше да тръгне, без да се разделят както трябва. Не беше това, имаше нещо друго, но какво? Какво?...

А днес... днес тя се прибираше обратно вкъщи. Вече беше добре, ставаше, разхождаше се, посещаваше останалите пациенти, дори помагаше на сестрите, когато имаше нещо дребно за вършене. Беше се възстановила доста по-бързо от други болни и всички лекари се чудеха на какво се дължеше. Днес се прибираше обратно в родния й, малък, топъл апартамент, при родителите си и през цялото време тя си мислеше как ще слезе два етажа по-надолу, ще звънне на неговата врата, той ще отвори, ще я погледне учудено, тя ще му се скара, че така и не я посети, а после ще го прегърне толкова силно, че той да усети как бие новото й сърчице. Нямаше търпение.

 

Родителите й, годеникът й, колата, входа, вратата и най-накрая апартамента. Влезе вътре бавно и се огледа. Всичко изглеждаше същото – старото палто на майка й на закачалката, чехлите на баща й, всеки в различен ъгъл на коридора, дървения часовник с кукувичка, който отдавна не работеше, но никой от тях не искаше да го изхвърлят, голямото огледало и аромата... Винаги можеше да познае, че е вкъщи по аромата. Всеки дом имаше такъв – в някои миришеше на нафталин, в други на домашен сапун, в трети на гняв и болка, а в някои на любов и доверие. Нейният дом беше от последния вид. Неговият също. И двата бяха попили уханието на обич, щастие, милувки, спокойствие, доверие и живот. Най-прекрасният аромат в целия свят. Тя все още стоеше в коридора и не смееше да мръдне, беше се унесла в спомените си, забравила къде е. Внезапно чу глас:

-                          Миличка, аз ще тръгвам, на работа съм, но довечера ще дойда да те видя, чу ли?

-                          Да, да, добре... – думите минаваха през нея, без да ги усети. Тя целуна нежно годеника си и му се усмихна отнесено.

-                          Ние ще го изпратим и ще отидем да напазаруваме, но няма да се бавим. До час-два ще се приберем. Ти си полегни и си почини, чу ли?

Погледна майка си и баща си, които я гледаха притеснено и промълви:

-                          Да, ще полегна, разбира се...

-                          Всичко наред ли е? Да не ти е лошо? Ако искаш да остана, баща ти сам ще отиде?

-                          Не, не, добре съм. Не се притеснявайте. Всичко е наред.

Майка й я погледна и се опита да разбере каква тайна се крие в очите й, но не успя. Никога не успяваше. Въздъхна тежко, целуна я по челото и тръгна с баща й. Зорница затвори вратата зад тях и отиде до прозореца на кухнята. Видя ги как се качват в колата и потеглят. Най-накрая. Най-накрая можеше да слезе до неговия апартамент.

Излезе бързо, заключи след себе си и тръгна надолу по стълбите, изпълнена с онова неповторимо чувство да видиш любим човек, с който сте били разделени дълго време. Стигна до петия етаж и звънна три пъти – два пъти дълго, един път късо. Техният знак. Мина време, но най-накрая чу тихи стъпки от другата страна на вратата. Ключ и вратата започна бавно да се отваря.

-                          Защо не дойде да ме видиш цели три... – Тя се сепна. – Лельо, защо си с черна забрадка? Какво се е случило?

На прага стоеше майка му, със зачервени очи, пребледняла, смалила си, цялата облечена в черно и с черна забрадка на главата. Трепереше, едвам стоеше на краката си. Гледаше Зорница, но сякаш не я виждаше, а гледаше някъде през нея. Понечи да каже нещо, но се спря, не можа дори да започне. Вместо това отклони погледа си и го насочи към вратата. Зорница последва очите й и едва сега забеляза, че на вратата имаше залепено нещо. Лист. Некролог. С неговата снимка. Краката й се подкосиха, цялата се разтрепери, а очите й веднага плувнаха в сълзи.

-                          Какво... какво е станало? Къде е той? Господи, какво се е случило? Той... той не може да е мъртъв... не може... Лельо?....

Майка му стоеше на прага и плачеше. Не издаваше нито звук, но цялото й лице бе напоено с океан от сълзи. С трепереща ръка извади нещо от джоба на жилетката си и го подаде на Зорница. Писмо. Запечатано, смачкано, с две думи, написани върху него. С неговия почерк. “За Зу”. Майка му я погледна и промълви тихо:

-                          Радвам се, че си здрава.

След това затвори вратата.

Зорница сграбчи силно писмото и тръгна нагоре по стълбите. Спираше се на всяко трето стъпало, безпомощна, не можейки да си поеме дъх. Сълзите й се лееха и не можеше да ги спре. А и не искаше. Най-накрая стигна до апартамента си, отключи, влезе в стаята си, сви се под бюрото, там, където двамата обичаха да сядат и да си говорят, и погледна писмото. Гледа го дълго, не намираше сили да го отвори. Беше я страх от това, което щеше да пише в него. Не знаеше какво може да е то и точно от това я беше най-много страх. Най-накрая обаче събра смелост и внимателно отвори плика. Извади листите и зачете.

 

“Мила Зу,

искрено се надявам да си вече вкъщи, здрава, с ново сърце в себе си и щастлива. Всъщност не се надявам, знам, че е така.

Истината е, че не знам как да започна това писмо. Искам да ти кажа милион неща, но не знам от къде да тръгна. Може би от началото. А началото... помниш ли кога беше началото? Аз помня. Беше на 28 август преди точно 16 години. Тогава, когато с вашите се преместихте да живеете тук, в моя блок, в моя вход, в апартамент номер 18, два етажа над моя. Аз бях на девет години, а ти на седем. Помня как изглеждаше тогава, когато те видях за първи път. Аз бях пред входа, играех си с камиончетата, една кола спря точно до мен и от нея слезе ти – най-красивото момиченце на света. Ти беше толкова мъничка, слабичка, с леко почерняла от слънцето кожа, с красиви дълги руси коси, пуснати свободно по гърба ти, с бяла къса рокличка и с малки изящни бели сандалки. Помислих си, че виждам някоя принцеса или пък ангел, за които мама толкова често ми говореше. Не вярвах, че живо създание може да бъде толкова красиво. Ти ме погледна, затича се към мен и ме попита със звънкото си гласче:

-                          Хей, ти тук ли живееш?

А аз онемях. Понечих да отворя уста на два пъти, но не успях да кажа нищо. Ти ме гледаше с огромните си сини очи, които изскубваха всяка моя дума още преди да съм я изрекъл и успях да ти отговоря чак на третия път.

-                          Да, тук живея.

-                          И аз ще живея тук от днес. Аз се казвам Зорничка. А ти?

-                          Живко. – Не знам как успях да си кажа името, наистина не знам.... Толкова ме беше срам.

-                          Аз ще ти казвам Живе. Живе, искаш ли да станем приятели?

Но не дочака отговор, а се хвърли към мен и ме гушна, като не спираше да се смееш през цялото време. Помниш ли, мила моя Зу? Аз помня. Помня малките ти ръчички около мен, веселата ти усмивка, смеха ти... Помня всичко. Заобичах те с цялото си сърце още в този миг, мъничка моя...

После наистина станахме приятели. Всеки ден бяхме заедно, аз във вас или ти у нас. Ти започна училище същата година, а аз ти помагах за уроците. Играехме заедно, разказвахме си приказки, гонехме се, катерехме се по дърветата, карахме колела, бяхме неразделни, помниш ли? Криехме се под бюрото ти или в нашия килер, споделяхме мечтите си, рисувахме се като големи. Всеки ден се събуждах с мисълта за теб и нямах търпение да те видя, ти да извикаш “Живе!”, да се спуснеш към мен и да ме събориш на земята с прегръдката си, а после да смееш и да се радваш, че пак си успяла да ме бутнеш. С теб започвах и аз да се смея и се чувствах най-щастливият на земята. Един от тези пъти те нарекох “Зу”, а ти толкова го хареса, че ми забрани да ти казвам по друг начин и забрани на всеки друг да ти казва така.

Годините минаваха, аз станах на 16, ти на 14, но все така си оставахме двамата. Ти започна да се превръщаш в истинска красавица. Порасна, вече не беше мъничка, а висока и слаба, изящна и съвършена. Очите ти ставаха все по-дълбоки, все по-сини и омайваха всеки, който те погледнеше, златните ти коси падаха по гърба ти като слънчеви лъчи. Цялата светеше. А аз... аз не се променях, оставах си малък, слаб и мършав и никое момиче не ме поглеждаше. Но мен не ме интересуваше – аз обичах само теб, исках само теб и никоя друга. А ти все така се втурваше към мен, когато ме видеше и все така ме събаряше на земята, смеейки се. Продължавахме да бъдем неразделни и да не искаме никой друг. Докато един ден ти не откри момчетата...

Помниш ли първата си среща? Аз помня. Беше с момчето от съседния клас, по който всички момичета въздишаха. Но той избра теб и излезе с теб. Господи, колко ме заболя тогава! Аз бях у вас, седях на леглото ти, а ти ми показваше с какво ще се облечеш, кои обувки ще си сложиш и цялата сияеше от радост, че ти излизаш на среща с него, а не някоя друга. После се хвърли в леглото, гушна се в мен и ми каза “Толкова съм щастлива, Живе! Страшно съм щастлива!”. Помниш ли, моя Зу? Аз помня. На мен ми се плачеше тогава. Исках аз да съм на негово място, аз да те държа за ръка, аз да целувам устните ти, аз да чувствам дъха ти в моя. Но ме беше страх. Страх да ти призная колко много те обичам. Никога не събрах сили да ти кажа.

След това последваха още много срещи с още много момчета. Връщаше се щастлива, сияеща, летяща, идваше в нас, лягаше на леглото ми и ми разказваше всеки един момент от вечерта, а с ръцете си рисуваше сърчица във въздуха и изписваше имената на любимите си. После скачаше от леглото, прегръщаше ме и весело ме питаше: “Живе, ти защо нямаш приятелка? Защо, а, Живе? Знаеш ли колко е хубаво да си влюбен? Прекрасно е!” Аз знаех, миличка моя Зу, знаех. Бях влюбен в теб, толкова силно, толкова силно... Не мислех за никоя друга, не сънувах никоя друга, не желаех никоя друга. Само теб. И всеки път, когато бях готов да ти го кажа, ти се засмиваше и пак започваше да говориш за последната си любов. И аз не можех... не можех, нямах сили да го направя. Защото знаех, че ти не обичаш мен така, че не си влюбена в мен и ако ти го кажа, ще се изплашиш, ще побегнеш и аз ще те изгубя дори като приятелка. Затова си го държах в себе си и никога не ти казах.

Понякога ти се връщаше тъжна от тези срещи, ако тя не беше минала добре или ако се беше разделила с любимия. Тогава се сгушваше в мен, хлипаше тъжно, а аз те милвах по главата и ти казвах, че това не е бил принцът, но че той скоро ще дойде и ще те вземе. Една такава вечер стояхме на покрива на блока, помниш ли? Беше лято, а някой те беше зарязал заради някаква друга. Ти беше толкова влюбена и толкова безутешна. Бяхме си постелили одеала на покрива, ти заплака, когато изгря вечерницата и цяла вечер плака, а аз не знаех вече как да те утеша и само те държах в прегръдките си и попивах всяка твоя сълза, заравях я в себе си и я оставях там да живее. На края ти се успокои, погледна нагоре към небето, на него вече беше останала само зорницата и ми каза:

-           Виж, това е моята звезда. Беше тук, когато се качихме и сега още е тук. Пожелай си нещо. Аз също ще си пожелая и един ден желанията ни ще се сбъднат, сигурна съм. Но не ми казвай какво си си намислил. Ще си ги споделим един ден, когато желанията ни са вече факт.

Пожелах си нещо тогава, мила моя Зу. Пожелах си. И то се сбъдна.

Растяхме и растяхме. Завършихме гимназия, първо аз, после ти. Влязохме в университета. Аз вече завърших и него, а ти ще приключиш тази година. Аз си оставах същият – слаб, сух, не много висок. Излизах с разни момичета, но след това винаги ги зарязвах. Те не бяха ти и аз не ги обичах. Не исках да съм с тях и ги изкарвах от живота си, но не ме болеше, че ги наранявах. Те нямаха душа, не бяха истински, не чувстваха така, както ти и аз не можах да бъда с тях. Исках само теб и никоя друга. А ние двамата продължавахме по същия начин – аз тайно влюбен в теб, а ти весела или тъжна, споделяща всичко с мен.

И тогава дойде денят. Денят, в който звънна на вратата ми, два пъти дълго и един път късо както винаги, но този път усещах, че е някак нетърпеливо. Отворих и те видях смееща се с най-красивия ти и истински смях и в същото време със сълзи, стичащи се по лицето ти. Чудех се какво става, защо се смееш и плачеш едновременно. Тогава ти ми каза, помниш ли какво ми каза Зу? Каза ми:

-           Принцът дойде, Живе, дойде! Знам го! Сигурна съм!

После ме прегърна и ми разказа за него – твоя принц. Господи, колко ревнувах! Не исках да слушам, не исках, исках да ти кажа да се махаш, да вървиш при него и никога да не се връщаш, да ти кажа, че не искам да те виждам повече, да те ударя, да те нараня по всякакъв начин, но да усетиш поне част от болката, която изпитвах аз. А вместо това те слушах, смеех се с теб, а вътре в мен сърцето ми се разпадаше на малки, миниатюрни частички. Душата ми плачеше, но когато видях него, разбрах, че си права. Той беше твоят принц и е твоят принц. Перфектният за теб.

Помниш ли какво стана после, мъничка моя Зу? Помниш ли как един ден ме чакаше пред работата ми и когато ме видя, закрещя с пълен глас. После се втурна към мен и ме събори на земята, така, както правеше като малка. Смееше се, както когато беше малка, а аз се смеех заедно с теб и не знаех защо. Говореше ми нещо, но не разбирах нищо, думите ти се сливаха една с друга и не можех да разбера дори един звук. Най-накрая се успокоихме, седнахме на стъпалата и ти ми показа ръката си. А там... там, на нежния ти тънък пръст, имаше красив златен пръстен.

-                          Той ми предложи, Живе! Предложи ми! И аз се съгласих! Ще се женим, Живе, ще се женим!

А после пак започна да се смееш и аз се смеех с теб, а сърцето ми плачеше ли, плачеше. Това беше краят, ти беше негова и той беше твой. Душата ми умря в този момент, а с нея ми се искаше да умре и тялото ми. Но не. Рано беше още.

И въпреки това бях щастлив, миличка моя Зу, бях много щастлив. Защото ви виждах колко сте щастливи, как политате и двамата към небесата, когато сте заедно, а когато не сте, единственото, за което мислите е един за друг. И бях щастлив, че ти си толкова щастлива.

А после... После не можех да повярвам на това, което се случва. Мислех, че някой си прави шега, че Бог или който и да е там е решил да се изгаври с теб, че всичко е един ужасен кошмар. Ти се разболя. Влезе в болницата и започнаха безкрайните изследвания. И резултатът. Че сърцето ти умира. Че без ново няма да живееш още дълго. Ти започна да линееш, да слабееш все повече и повече, около очите ти се появиха сенки, нямаше сили да се движиш. А аз се чувствах толкова безсилен! Скитах се по улиците и се чудех истина ли е това... Не трябваше да умираш, сега, когато си най-щастлива. Не можеше да умираш. Но ти чезнеше по-малко с всеки един изминал ден. Нямаше го звънкият смях, нямаше ги искрящите очи, животът ти си отиваше. А подходящо сърце така и не се намираше. Не можех да разбера защо не даваха на теб сърце, а на други пациенти, които бяха дошли по-късно от теб. С какво те бяха по-специални?! И един ден, в изблик на ярост, се нахвърлих върху един от лекарите и му се развиках защо дават на другите сърца, а на теб не. Защо? Помня, че разтреперан от страх, но и тъжен той ми каза:

 - Тя е много рядка кръвна група. Шансът да й намерим подходящо сърце е много малък. Почти никакъв. Съжалявам...

В секундата, в която чух това, знаех какво трябва да направя. С теб сме една и съща група, помниш ли? Разбрахме това, когато и двамата паднахме с онова колело и трябваше да ходим да ни превързват в болницата. Подложих се на изследвания, миличка моя, тайно от теб, и се оказа, че съм подходящ за донор. От там нататък мисля, че се досещаш какво се е случило. Какво точно, кога или как, няма значение. Бях сигурен, че сърцето ми ще е твое, защото изрично подписах декларация, че трансплантация на сърцето ми е възможна, единствено, ако то се даде на теб, но без да ти се казва, че е било мое. Исках да го разбереш от мен. И ето, сега ти имаш ново сърце и ще можеш да се ожениш за твоя принц. Знам, че ще бъдете много щастливи, защото се обичате безумно много.

Остана да ти кажа само едно нещо. Желанието, което си намислих онази вечер, време е да ти го кажа, защото то се сбъдна, мъничка моя Зу. То беше винаги да бъда с теб, където си ти, там да съм и аз, и винаги, винаги, когато имаш нужда от мен, аз да съм до теб. Е, вече ще съм до теб винаги. Или май да кажа във теб? Не очаквах да стане точно по този начин, но важното е, че се сбъдна, нали?

Обичам те, миличка моя Зу. Винаги съм те обичал, от момента, в който те видях за първи път. Пожелавам ти да бъдеш много щастлива с твоя принц. И не плачи за мен. Никога не съм бил по-щастлив от сега, защото знам, че направих най-правилното нещо. За мен нямаше да има живот, ако ти си беше отишла, а така и двамата ще живеем.

                                                                        Обичам те, Живе

P.S. Какво беше твоето желание?”

 

Зорница седеше, а сълзите й се стичаха по бузите й, по брадичката й, по ръцете й. Тихи, безутешни, безмълвни. Устните й се отвориха и тя прошепна едва доловимо:

- Да бъдеш винаги със мен, Живе... Да бъдеш винаги със мен...



Тагове:   малко,   сърце,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. bebo - ;(
05.02.2007 15:01
;(
цитирай
2. aloha - ...
05.02.2007 15:15
просълзи ме
цитирай
3. bleed - ...
05.02.2007 16:09
съжалявам, знам, че е тъжно, ама.....
цитирай
4. chris - ужасна си ,
05.02.2007 16:56
знаеш ли !? .. тр да изляза от стаята..
цитирай
5. aloha - ^.^
05.02.2007 17:02
много е красиво,наистина...то и тъжно...
цитирай
6. chris - ето ме отново ,
05.02.2007 17:05
1/2 цигара по-късно.
трябваше да изляза от офиса , щото ми потекоха сълзи , чудя се какво ли са си помислили колежките..? (точно в сюблимния момент едната дойде да се звери в календара над главата ми , сякаш не знае коя дата сме)
поздрави .. хубав разказ , ама малко тежък .. предупреждавай .. :)
цитирай
7. bleed - ....
05.02.2007 17:09
Благодаря, chris, наистина...
Тъкмо се чудех защо съм ужасна...... друг път ще предупреждавам, обещавам :)
цитирай
8. blackrose - :((
05.02.2007 21:23
отдавна не бях плакала ... е вече не е толкова отдавна :((( беше толкова толкова тъжно и в същото време така хубаво .... мисля че ми трябват още кърпички ...
цитирай
9. bleed - ....
05.02.2007 21:36
Леле, що сълзи причиних днес... чувствам се много виновно......
цитирай
10. zvezdichka - Много силна и
06.02.2007 23:05
покъртителна история за една огромна любов.
Много, много силна....
цитирай
11. zaples - лелеле
07.02.2007 18:44
каква разминавка.. направо не тъжно ами и яд го хваща човек
цитирай
12. bleed - ....
07.02.2007 19:38
Дано ако вие тайно обичате някого, но вие страх да му го признаете, да сте събрали сили най-накрая да го направите... За да не е тъжно.....
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bleed
Категория: Лични дневници
Прочетен: 342083
Постинги: 161
Коментари: 660
Гласове: 2669
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031