8:30. Алармата на телефона му звъни. Трябва да става за работа. Усещам как я изключва и я оставя да звънне пак. Измъквам се от моето легло - колко е студено извън одеалото! - и се примъквам в неговото - колко е топло при него! Още не съм легнала, но той вече е сложил ръцете ми около притихналото си тяло и не ме пуска. Имаме още 5 минути. Знам това. Снощи го оставих да си поспи самичък в легълцето, за да е свеж за работа, но днес искам гуш. Имам нужда, особено след тези няколко дни. Пък и знам, че той има нужда. Само 5 минути.
8:35. Алармата на телефона му звъни. Пак я изключва и пак я оставя да звънне пак. А аз, както всеки друг път в такъв момент, не знам къде съм. Но не искам да свършва това, което се случва. Каквото и да е то.
8:40. Алармата на телефона му звъни. Изключва я. Протяга се леко и пак се оплита в мен. Лека усмивка на блаженство. Знам как се чувства. И аз се чувствам така. "Как се сети снощи да отидеш на другото легло?" Мисъл: "Защото те обичам...И искам да винаги да ти е добре..." Думи: "Сетих се...." Но знам, че знае мисълта ми.... Навива алармата за още 5 минути.
8:45. Алармата на телефона му звъни. Думите ми пак са смешни: "Трябва да ставаме". "Не искам. Мързи ме. И ми е хубаво. Още 5 минути." "Ще закъснееш." "Просто няма да пия кафе." Идеално.......Затваря си очите, а аз се притискам още по-силно до него. Ароматът му. Никога няма да го забравя. Дори, когато не ухае на нищо, пак ухае прекрасно.
8:50. Алармата на телефона му звъни. "Уфффф...". "Знам. Ставай. Ще те уволнят." "Да, хайде да ставаме". Още 30 секунди лежим, без да кажем нищо и никой не иска да пусне другия. Перфектно е. С никой друг не се чувстваме така, както се чувстваме, когато сме заедно.

Баня, половин чаша кафе останала от някой от другите 5 съквартиранти, риза, гривна, пръстен, 2 вафли, жилетка..не искам да я свалям... обувки, ключове, път. Бързаме. Има 10 минути да стигне до метрото, а то е на около 20. Мълчим, няма нужди от думи. След онзи ден, след вчера, след днес - няма нужда от думи. Кога ли е имало между нас.... Моята спирка. "Ще дойда в понеделник да си взема нещата, свършвам към 13:00-13:30...", "Добре, аз съм вкъщи." Поглеждам го след тези негови думи. С очилата е. Но знам, че очите му зад тях са щастливи и спокойни, поне за малко. Че съм го излекувала. Поне малко.
Знам, че този ден ще е хубав. И за него, и за мен. Винаги е хубав след такова събуждане....