Липсват ми онези сутрини, ухаещи на кафе и на спокойствие и на теб.
Липсва ми това да ме извикате пак да спя в голямото легло и да легна до теб. Знам, че си до мен, усещам те целия, усещам дъха ти съвсем наблизо, ръцете ти... Тези ръце. Искам да ме гушнеш, както ме гушваше преди, но сега си уплашен и не го правиш. Но знам, че една вечер ще ме гушнеш. Аз ще чакам, мога да чакам, всички сте разбрали това. Ти също. Аз няма да те карам, искам ти сам. Усещам, че почти се излекува, че почти не се притесняваш вече. Скоро... Заспивам и се събуждам. Обръщам се към теб и не мога да те видя. Целият си се увил в одеалата и се чудя как дишаш и дали въобще дишаш. И точно когато вече наистина се притесня, ти се отвиваш и поемаш дълбока глътка въздух. Живот. Добре. Пак мога да заспя. Слънцето ме събужда и няма повече сън за мен. Искам да стана, но ме е страх да не те събудя и затова продължавам да лежа. Искам да си поспиш. Имаш нужда. Аз ще си погледам небето и ще си мисля. Имам много неща, за които да мисля.
После ти ставаш, а аз веднага след теб. И пак ми се караш, че ставам, а аз пак ти обяснявам, че изгрее ли слънцето, край. Не мога пак да заспя. И съм будна вече от 2-3 часа. Смееш ми се. Мислиш си, че го правя нарочно. Не. Някой ден ще разбереш.
Кухнята. Малката, студена, но уютна кухня. Разчистваме масата от снощните бутилки и чаши и всякакви други боклуци. Слагаш кафето, а аз измивам чаши. А после сядаме двамата. Аз от едната страна на масата, ти - точно срещу мен. Пак си се облегнал назад на стола, запалил си цигара и гледаш, но не виждаш. Мислиш за нещо. Винаги се чудя какви ли мисли се бият в главата ти, какво ли се бори в теб... Какво не бих дала поне веднъж да знам какво мислиш. Но никога не разбирам.
Аз съм се сгушила в моя стол. Облякла съм нечия жилетка, държа горещата чаша в ръцете си. Изгаря пръстите ми, кожата ми, но не я оставям. Харесва ми топлината. И двамата мълчим. Хубаво е. Гледам някъде навън, по далечните възвишения. "Чуствам се страшно щастлива. От години не съм била толкова щастлива..." "Аз пък по това време изпадам в разни настроения. И сега пак..." "Знам. От пет години насам и аз съм така всяка година. За първа година не съм." Пак се умълчаваме, но усмивката ми не слиза от лицето ми. Не мога да я спра. А и не искам. Ти си сериозен. А толкова обичам да се усмихваш, цялото ти лице светва, а очите ти грейват. "Спокойно ми е. Дори вкъщи не съм се чуствала толкова спокойно и хубаво..." "Това е, защото сме тук всички заедно, защото си с нас." "Знам." Мислиш ли, че не знам. Просто исках да ти го кажа. Но главно заради теб ми е толкова спокойно. Сега разбирам думите й.....
Липсват ми тези сутрини. Наистина. Просто да си седим двамата. Ти да ми разказваш разни неща, а аз да попивам всяка твоя дума и да я заравям някъде в душата си. Просто да си седим двамата. И да мълчим. Да гледаме през прозореца и всеки да си мисли за своите неща.
Скоро пак ще има такива сутрини. Знам. Малко само трябва да почакам. Но скоро ще ги има. Ти ще се върнеш тук, всеки ще свърши работата си и ще се съберем пак всички да празнуваме или просто да се видим. И ще има такава сутрин. На безбрежно спокойствие и сигурност. С глътка "непоносимо" щастие.

Само "непоносимо" щастие да те преследва, а ако толкова не можеш да го "понесеш" ... винаги можеш да го споделиш с любимия, нали?

Благодаря за пожеланието :))
А всъщност е "непоносимо" не, защото не мога да го понеса, напротив. Малко е игра на думи...или по-точно превод на думи :))

знам, иначе щях да кажа, че "непоносимо" щастие няма :)) Прииска ми се и на мен такова май :-Р

Пожелавам ти го от все сърце... наистина... :))

кефиш bleed.
:-)

10х garwine :))