"Дори не знам защо отново съм тук."

Объркана съм. Чувствам се кофти, а трябваше да се чувствам прекрасно в момента. Видях теб, "най-добрия ми приятел", не се бяхме виждали само двамата от....миналата година. Как звучи само - миналата година. И в този миг би трябвало да съм щастлива, да се чувствам идеално и щастлива от това, че сме прекарали няколко часа заедно. Но както често се случва при мен - да, ама не.

Отново те чакам сама след поредното твое закъснение. Отново близалки, които съм купила аз. Те са си само наши, само когато сме си двамата, ги ядем, с никой друг, знам това. С друг те е срам може би, не знам. Отново "Фенерите". Отново един срещу друг. И отново ти - тъжен, замислен, почти депресиран. Мразя това. Мразя да си такъв. На теб ти отива да си усмихнат, звездичките в очите ти светят, когато се смееш. А с мен... с мен почти винаги си сериозен. Защо се получава така?

Ти ми каза. Защото когато си с мен, когато сме само двамата, аз те карам да се замисляш. Дори самото ми присъствие те кара да го правиш. Не знам дали да се радвам или да ми става тъпо. Хубаво е да се замисля човек, хубаво е ти да се замисляш. Но тогава ти се натъжаваш, а на мен ми става още по-тъжно. Осъзнаваш някои неща, от които иначе бягаш, които не искаш да признаеш пред себе си, за които си затваряш очите по принцип.

"Искам да искам, а в момента нищо не искам." В първия момент не те разбрах. После го направих. Разбирам те, напълно. Както всеки друг път.

Наистина не знам кое е по-добре - дали да те карам да се замисляш, но да се натъжаваш от това или да не се сещаш за тези неща и да си по някакъв начин щастлив?! Чудя се кога си истински - когато сме заедно двамата или когато не сме?! Чудя се дали, когато си с мен, просто можеш да се отпуснеш и да бъдеш такъв, какъвто си - тъжен и объркан - или когато си с мен, аз те правя такъв?! Чудя се много неща. Не знам дали те познавам вече. Попитах те преди няколко седмици, ти ми каза, че е така. Може би си прав, мисля, че си прав... но съм объркана. Объркана съм от всичко, което се е случвало между нас, объркана съм от това, което ни очаква, объркана съм от това какви сме, какъв си ти, когато сме само двамата, объркана съм от отношенията ни като цяло.

Чудя се дали трябва да продължавам. Днес ти казах два пъти - не трябва повече да излизаме само двамата. Уж на майтап, но май има голяма доза истина. Защото.... получава се една много кофти редица - среща, карам те да се замисляш, натъжаваш се, ставаш сериозен, аз се натъжавам от това, че съм те сдухала и в крайна сметка кой печели?! Има ли смисъл?! Не знам, не знам, не знам......

Когато не се виждаме, полудявам и ми е гадно, че не го правим и ми е тъпо и имам нужда да те видя. А дори не знам защо. А когато те видя и..... и ти си такъв, и откачам. Искам да те карам да се чувстваш добре, по дяволите, а не да ти влияя по такъв начин. Нещо трябва да се промени, нещо задължително трябва да се промени.... Само ако знаех какво е то....

По дяволите

"Стоп!
Край!"